Истинското богатство

Притча за химерите и илюзорното щастие, с което ни мами егото, докато ни отдалечава от истинското...
Йохан се взираше в мрака. Отново не беше заспивал. Вече цял месец сън не го ловеше. Усети равномерното дишане на жена си в леглото. Как можеше да е толкова спокойна, когато всичките му планове се проваляха?! Работата не вървеше. Успяваха да се изхранват, имаха и покрив над главите си, но той мечтаеше за друго. Искаше голяма къща, цялата във витражи и с мраморни фонтани отпред. Всички щяха да го познават. Животът му щеше да е интересен! Щеше да среща нови лица, да има нови приятели, щеше да буди възхищение и... да си го признаем, и мъничко завист. От години бленуваше за това. Беше се трудил достатъчно. Беше чакал достатъчно. Заслужаваше го! Преди войната печелеше добре. Трябваха му още само година-две. После обаче настъпи хаосът. Никой не искаше да наеме витражист. За какво да разкрасяваш дома си, като не знаеш утре ще имаш ли такъв. В армията не го взеха, защото беше твърде болнав – като малък прекара туберколоза, от която така и не се възстанови напълно...
Лежеше в леглото с поглед, вперен в тавана. Здравето му беше калпаво. Работата – и тя калпава. И войната ги разори. Пък и с жена му напоследък все се караха. Обвиняваше го, че е станал друг – не се радвал на нищо, все бил намръщен, все бил сърдит. А какъв да е?! И на какво да се радва?! На това, че се сбогуваше с мечтата си? Имаше усещането, че се задушава. Обзе го пристъп на гняв и отчаяние. Някаква буца стегна гърдите му. Времето си летеше, а мечтите му се изпаряваха. Нямаше да успее отново да събере пари. Нямаше да има фонтани. Нямаше да има прозорци с витражи. Нямаше да има бляскави партита... А как щеше да му подхожда този живот! И колко щастлив щеше да бъде...
Не усети как се унесе и после заспа. Присъни му се сън. Красива къща, същинско имение, с мраморни фонтани отпред. Тръгна по алеята с ароматни цветя и стигна до портала, цели три метра висок. А на портала - бележка: "Търси се майстор витражист. Да декорира къщата, цялата. Дай ни труда и сърцето си, а ние ще те направим богат." Огледа се. Не видя никого. Къде ли се намира? А, ето малка табелка: "Шато Манон"...
Събуди се от нежното докосване на жена си. "Добро утро, Йохан. Успя ли да поспиш? Да не се караме вече..." Целуна го по бузата и влезе в банята. Йохан седеше в леглото и мислеше. Какво ли е това Шато Манон – ама, че място! Майка му го беше научила да вярва в пророческата сила на сънищата. Казваше, че ако човек освободи ума си, съдбата ще му дава указания чрез тях. А той имаше нужда точно от това – една голяма поръчка, която да го направи отново богат, едно истинско съкровище, което да направи истински мечтите му... "Чувала ли си случайно за Шато Манон, Бел?" "Да, миналата седмица пишеше нещо във вестника – най-богатото имение в страната имало нов собственик, голям ексцентрик..." Знаеше си! Втурна се към масичката, на която стояха старите вестници. Намери статията. Мястото се намираше на два дни път от дома. Реши да отиде.
Вечерта каза на Бел. Тя се разстрои. Опита се да го разубеди. Не да не вярва в сънищата – знаеше, че няма смисъл. Анел обаче ходеше на училище. И тя самата си имаше работа. За изпълнението на такава поръчка щяха да са нужни месеци. Ако Йохан я поемеше, трябваше да се премести там. Сам... Но нямаше смисъл от спора. Йохан беше решил. Щяха да се оправят без него. Бел просто не разбираше! Тя нямаше неговите амбиции, никога не ги бе имала. Все му говореше, че трябва да е доволен, да е благодарен. Че е време да се отпусне и да се наслаждава на живота. "Постигнахме, - казваше тя, - най-важното, за което може да мечтае човек. Щастливо семейство, прекрасно дете, дом над главите си, професии, които обичаме. Защо не можеш да им се зарадваш с пълно сърце? Защо нещо все не ти стига?..." Но Бел си беше такава, тя можеше да се задоволи и с малкото. Той обаче не можеше. Не искаше. И нямаше!
На другия ден Бел го изпрати с подпухнали от плач очи. Целуна го вяло и тихичко продума "Дано най-сетне намериш своята химера...".
Два дни по-късно Йохан стоеше пред входа на Шато Манон. Почука на масивната дървена врата. Отвътре се чуха забързани стъпки. "А, ето те най-сетне! Откога те чакам!" Пред него стоеше мъж с напрегнато изражение на лицето, целият в черно. Йохан подаде ръка, все още учуден. "Аз съм Пиер... Знам, знам. Питаш се защо те чакам. Сънувах те. Майка ми ме научи да вярвам в сънищата. Разбрах, че когато те срещна, най-сетне ще мога да тръгна. Животът ми беше тежък. Загубих всички във войната. Братята, сестрите, майка си, баща си. Имах любима, но и нея загубих. Единственото, което ми остана, е богатството на родителите ми. С него наследих и много приятели. Но бях самотен, тъжен и отчаян. Преместих се тук, за да започна отначало. За да започна нов живот, какъвто заслужавам. И сънувах сън - че там някъде, на два дни път оттук, в градче на име Мир, ме чака моето съкровище. Прекрасна майка с нейната прекрасна малка дъщеря. Бел и Анел. Сами са като мен. Имат нужда от обич като мен. Знам, че чакат... мен. Затова сега те оставям – да направиш дома ни красив. Отдай си сърцето, а аз ще те направя богат... Ей, къде тръгна?"
Йонах бързаше обратно към дома, където го чакаше истинското богатство, където го чакаше неговото семейство...
***
Човек, който вечно търси щастието, никога не го намира. Защото най-често не търси на правилното място.