За сбогуването

За неосъществените надежди.

 

За живота, който можеше да бъде.

 

За вчерашните мечти, които не се превърнаха в днешна реалност.

 

А дали могат да се превърнат в очакваното утре?

 

Огледа се наоколо. По нищо не приличаше на погребение. Нямаше я типичната тъга по лицата на хората, загубили свой близък. Нямаше ги насълзените очи и сведените глави. Нямаше го тягостното мълчание, което смъртта винаги носи със себе си. Напротив, напрегнато шушукане, изпълнено с нетърпение и любопитство, се носеше из въздуха. Сякаш десетки пчели жужаха, мъчейки се в същото време да пазят тишина. Хората се повдигаха на пръсти, а погледите им се стрелкаха към ковчега, напразно опитвайки се да проникнат под затворения капак. Още не беше дошло време за последното сбогуване с покойника. Покойникът... Какво общо имаше с него? Нищо. Или може би всичко. Преди няколко дни намери странна покана в кантората си.

 

"До нотариус Патрик Стюарт

 

20 октомври 2012 г. 14:00 ч.

 

Погребален дом "Ново начало", централна зала.

 

Моля, елате, за да се срещнете с човека, който Ви попречи да осъществите мечтата на живота си. А след това ще можете да се сбогувате с него завинаги."

 

Кой беше изпратил поканата? И за кого ставаше дума?...

 

Голямата му мечта... Каква беше тя? От години не се беше сещал за онзи ден. Беше малко преди дипломирането им, когато г-н Болд, класният им, ги събра в стаята. Беше невероятен човек! За него много по-важно беше да ги научи на нещата, които щяха да им помогнат в живота, отколкото на това кой химичен елемент с кой си взаимодейства. Научи ги на силата на прегръдката. Казваше им: "Не е срамно да прегърнеш някой, който е слаб. Не е срамно да потърсиш утеха в прегръдката, когато ти се чувстваш слаб. Прегръдката е състрадание, помощ, разбиране. Прегръдата е сила." В онзи далечен летен ден г-н Болд им даде задача да напишат на лист от тетрадка какви искат да бъдат след 20 години. Сгънаха листчетата и ги затвориха в един буркан. Помнеше добре какво пишеше на неговото листче - мечтаеше да стане съдия. Искаше да направи света по-добър. Поне малко по-добър. Искаше да даде шанс на правосъдието, на справедливостта. Вярваше, че може да промени статуквото. Прекрасни години бяха онези! Изпълнени с толкова оптимизъм и непресъхваща енергия! Спомни си вълнението, което изпита, когато го приеха право. Имаше усещането, че е всемогъщ!...

 

"Патрик, здравей!", чу зад себе си глас.

 

"Здравей?"

 

"Аз съм - Майкъл! Не ме ли позна?!"

 

Наистина беше Майкъл! Най-бързият спринтьор в училището. Всички предричаха, че ще стане шампион. А той самият мечтаеше да бъде треньор. Казваше, че иска да помага на децата да развиват потенциала си. Да им вдъхва вяра, тогава, когато никой, дори те самите, не вярват в себе си...

 

"Здрасти, Майки! Извинявай, че не те познах! Откога не сме срещали! Как си? Какво правиш тук?"

 

Оказа се, че Майкъл е получил същата бележка. Бъдещият тренер сега работеше като продавач-консултант в голяма верига супермаркети. Ето я и Джесика. Почти всяка вечер я виждаше в любимото си ток шоу – заедно с още две беквокалистки изпълняваха пародийни интерпретации на популярни мелодии. "Гласът й е все така неземен" – помисли си. Джеси беше гордостта на класа. Пееше като ангел. Помнеше какво пишеше в листчето й, защото седяха заедно. Как обичаше да седят заедно! Онази Джесика мечтаеше да бъде оперна прима... Сигурно и тя беше тук заради същата покана. Огледа се. Започна да разпознава все повече лица. Всички толкова се бяха променили. Не остарели. Просто променили. И най-вече очите им. Запита се що за човек беше объркал така съдбите им, как и защо го беше направил...

 

"Скъпи присъстващи, събрали сме се тук, за да се сбогуваме с една личност, която по стечение на обстоятелствата се оказа изключително важна за всички ни..." Това г-н Болд ли беше?! Възможно ли е?! Да, самият той! Побелял е, но някак си е същият! Жив и енергичен, както някога. Но какво правеше тук? Какво общо имашес мъжа в ковчега? Всъщност, защо реши, че е мъж?...

 

"Знам, че всички си задавате въпроси - продължи г-н Болд. - Знам, че сте нетърпеливи да разберете кой е човекът, с когото днес ще се простим завинаги. Преди да вдигнем капака обаче, ще ви помоля за едно: помислете си какво щяхте да му кажете, ако го бяхте срещнали по-рано. Как щяхте да му опишете живота, за който мечтаехте и който той ви отне. Това е първата ви и последна среща с него. Повече никога няма да го видите. Запомнете, за да продължите напред с нови сили, за да изградите отново живота си, трябва да намерите сили да му простите. Моля, пристъпете насам един по един." Бившият класен вдигна внимателно капака на ковчега. Върволицата от хора се раздвижи. Напомняше бавна, тромава стоножка. Всички бяха притихнали. Въздухът натежа от напрежение и неизказани на глас въпроси. Първи до ковчега се оказа Майкъл. Пристъпи бавно, погледна надолу и застина. Раменете му се разстресоха. Плачеше ли?! Изведнъж, също както някога в училище, продавач-консултантът, бившата спортна надежда, се обърна към г-н Болд и потърси утехата в прегръдката му... Сцената се повтаряше с всички. Джесика се разплака с глас...

 

"Патрик, само ти остана. Ела..." Г-н Болд го гледаше със сините си като цвета на океана очи. Патрик се опита да се усмихне криво, беше му неловко. Буца беше заседнала в гърлото. Устата му беше пресъхнала. Усети, че ръцете му треперят. Приближи се бавно към ковчега и надникна в него. На дъното му имаше голямо огледало.