Миговете, който преобръщат живота ни

Понякога най-важното решение в живота ни може да бъде взето само за миг. Това са пет истории, за това, как животът може да се преобърне само за части от минутата.

Когато паднеш, намери силата да се изправиш и да продължиш

Алекс тъкмо пристъпваше прага на училището и погледна към часовника си. Не обичаше да закъснява. Винаги беше навреме. Ако можеше и тази ужасна раница на гърба да не му тежеше толкова. Имаше чувството, че е пълна с камъни. Затича се по коридора и беше направил едва няколко крачки, спъна се и се сгромоляса на земята по очи. Стоя така няколко секунди. Чу как около него се бяха струпали деца и му се смееха. Смехът кънтеше в ушите му. Изправи се бавно, изтупа се и се огледа. Скупчилите се малчугани го сочеха с пръст и продължаваха да се хихикат. Той се усмихна, вдигна високо главата си и игнорирайки подигравките, премина през тълпата от деца и влезе в класната стая.

Отговори с достойнство, когато се опитат да те унижат

Мила беше момиченце, което имаше проблем със слуха. Носеше слухови апаратчета и на двете си уши. Един ден докато играеше не детската площадка, я наобиколиха няколко деца и започнаха да я разпитват защо има някакви странни машинки на ушите си. Още преди да отговори, едно от децата се провикна:

- А, ушите ти не работят! – сочейки я с пръст, започна да се подсмихва.

Мила се обърна към него. В топлите й очи се четеше болка и разочарование, но тя ги прогони със слънчевата си усмивка:

- Знам! Знам, че не работят.

Понякога думите са излишни

Не исках да се разделяме. Срещите ни ставаха все по-рядки и все по-кратки. Сестра ми е най-добрата ми приятелка. Защо трябваше да живее толкова далеч. Стоях в автобуса и я гледах през прозореца. Исках да й кажа толкова много неща. Исках просто да я прегърна. Сълзите се стичаха по бузите ми и не можех, а и не исках, да ги спра. Доближих се до стъклото. От топлят ми дъх то се изпоти. Докато автобусът отпътуваше успях само да нарисувам едно сърце. Дори не успях да й помахам, но поне успях да й нарисувам, че я обичам.

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

Борис беше успешен бизнесмен. Управляваше огромна компания. Но имаше дни, когато скъпарският костюм му се струваше задушаващ. В такива моменти той нахлузваше развлечения си анцуг и отиваше да се разходи в парка.

Днес беше един от тези дни. Разхождаше се по алеите и се наслаждаваше на всеки миг – смехът на гонещите се деца, лаят на кучетата, тичащи по поляните, слънцето, което припичаше. Погледът му се спря върху един просяк в края на алеята. Приближи го и го поздрави за добър ден. Просякът се усмихна. Борис започна да преравя джобовете си. Сигурен беше, че взе портфейла си на излизане от вкъщи. Явно го бяха обрали в метрото на път към парка.

- Какво ти се е случило, човече? – попита го просякът.

- Явно са ме обрали – отвърна Борис.

Просякът започна да бърка в консервната кутия, която стоеше в скута му. Извади всички монети, които беше събрал в този ден, и ги подаде на Борис.

- Заповядай! – каза той и с усмивка добави: – В момента имаш по-голяма нужда от тях.

Няколко дни по-късно Борис отиде в парка, намери просяка и му предложи работа в своята компания.

Един миг, а сякаш всичко

Колата се движеше бавно по завоите. Двамата мълчаха от часове. Бяха се сдърпали за нещо несъществено, но инатът не им позволяваше да отстъпят.

В един миг всичко се преобърна. Анита видя живота си като на филмова лента. Видя как Любомир завърта рязко волана и колата се разбива в отсрещните скали. Тя само за секунда беше в съзнание, когато се обърна и видя хлътналата врата от страната на шофьора и главата на любимия си върху кормилото.

Събуди се в болницата. Цялото тяло я болеше. Обърна се и видя Любомир на съседното легло. Той беше в кома. Минаха седмици, преди да дойде в съзнание. Тя се беше възстановила бързо, докато неговите травми бяха по-съществени.

Когато отвори очи, тя се бе втренчила в него.

- Защо, Любо? Защо обърна колата, за да се рабие от твоята страна.

- Имах секунда да реша, дали да остана жив и да прекарам живота си без теб или да те спася.